Имало едно време един разкъсан от злина свят.Хората се карали и вредели един друг.Децата повяхвали още преди да са опитали малкото сладки страни на живота.Страхът,омразата и яростта били господари докато от своя страна...Любовта се опитвала напразно да проникне в сърцата на хората,но за жалост те не я допускали.Пламъкът на надеждата едва горял,а радостта гледайки ги решила да се скрие и да заридае тихо.
 Един ден през поредният сив град минал странник.С качулка на глава,той крачел в нощта.Очите на хората го следели с презрение и зли помисли.От близката част на града се чували викове на мъка,плач и перверзно забавление от страна на незнайни набюдатели.На клада били завързани трима човека,чакащи смъртта си.Огнената агония вече била покосила един от тях,когато призрачен глас заповядал да се прекрати лудостта.Хората замълчали и се обърнали.Странникът все така с забулена глава и непоколебима крачка следвал пътя си.Минавайки през тълпата,никой не смеел да обели дума или застане на пътя му.В тишината на нощта,редом с затаените дъхове на хората,се чували само стъпките на мъжа.
 -Спри!Как смееш?!-промълвил свещенникът без вяра с видим страх.Отговор така и не получил,а на нему място само шума от разрязващата въжетата кама...
-В името на Бог?-запитал странникът  като с печат отбелязал тоз въпрос в умовете на хората.
И така отгдето бил дошъл-изчезнал.
Минало известно време.Под падащите снежни парцали се чуло отново онова скърцане от незнайното стъпало.В гостоприемницата влязъл странник.Гостите се веселели.
-Свадба.-казъл старец-Не се чудете,що се случва.Хората вече се забравят,та правят туй що техните деца вреди.Сърцето на младата девойка плаче за другимо,а не тоз кому нея сега продават.
-Що са две торби със злато?-след което странникът станал...Никой не знае как какво направил.Никой не знае къде след това отишъл е.Казват обаче,че свадба не се е състояла...поне и с тоз жених...
 И отново минало то време,докато гордата незнайна крачка пак ударила павираната улица на поредният павиран град.Тоз път сянката на странникът паднала върху стълбище на сграда,от която би трябвало да се чува детски смях...но на нему място-тишина.Странникът отметнал тежката торба,що дотогава на рамо той бил носил и почва да я влачи...сякаш е без сили...Наметалото му черно се влачи по белият под,докато странникът не стигнал до врата.Бях,излъскан под...сиви стени и жълти светлини...красиво е...нали?
-Мога ли да ви помогна?-попитала възрастна жена.Отговорът закъснява,защото странникът изважда от обемистата си торба кошница с цветя...
-Да,раздайте моля ви...това...-след тези слова странникът завлачил мантията си към друга стая.След този ден,смехът на децата отново се появява...
Никой не знае,къде е отишъл след това...само новобоядисаните тапети и цветове напомнят за него...
Така за известно време от град на град се чувало нещо друго за него...шепот в вятъра.
 Този човек никога няма да умре,защото никога не е живял.Странникът олицетворява какво се спотайва дълбоко в сърцата на хората и какво много малко от нас открито проявяват.
Показва,че надежда винаги има...дори когато изглежда,че всичко е срещу нас.Показва,че любовта е нещо,с което човек лесно може да сгреши....ако употреби неправилно.Показва,че за да направим някого щастлив е нужен само един малък жест...Всичко това ще се забрави...както странникът-така и делата му.Единственото,за което можем да се надяваме е,че споменът за него ще трае колкото се може по-дълго,защото хората се менят и това,което в един момент е ценно за тях...в друг е нищо...